Tqloto_tekst_Desi_red

сил човека, а сега е човек, който е постигнал Човека, като се е
отказал от нещо, но е спечелил нещо неизмеримо много по-голямо
– правото да бъде себе си и само себе си. Сократовата
ирония е иронията на междеенето, на диалогичната уравновесеност,
постигната като разговор и обмен между Аза и света,
който се случва в привличането и оттласкването, в борбата и
любовта, в противоборството и опълчването на насилието,
трансформирано от иронията, налагайки му се като недосегаема
свобода. Сократовият миг е сякаш препотвърждаване на
онзи универсален миг, в който се концентрират всички начала
и краища, защото тук е сгъстена същността на цялото, което
се е било разгърнало в потока на времето. За подобно нещо се
намеква на едно място у Цочо Бояджиев:
В някакъв смисъл философът е лишен от избор. Дори когато възвестява
неповторимостта на отлитащия миг или уникалността на
човешката индивидуалност, той има пред очите си неизбежно един
универсален миг. Мигът, концентриращ в себе си всяка „мигновеност“,
и съответно – една всеобща уникална личност, Личността, носеща в
себе си самия принцип на човешката неусреднимост.
Философът неизбежно говори за онова, което надхвърля всяка конкретна
пространствена или времева локализация... 40 .
Изборът на Сократ е устойчивостта на уникалния миг,
когато се утвърждава собствената мяра на неговата същност
– свободата, която смогва да обобщи в себе си цялата мяра на
човешкия смисъл. Безсмъртието се преживява като безкрайно
траене на тъкмо тази свобода и неограничимост-неусреднимост,
която е съдбата и трагедията на човешкото, защото
то непрекъснато трябва да я защитава и отстоява. Самодви-
40
Бояджиев, Цочо. Античната философия като феномен на културата. София,
1990, с. 30.
169