Tqloto_tekst_Desi_red

на убийство чрез самоубийство – принуда спрямо всяка независимост.
Разрушителната сила на тази имплозия се състои в
онова вътрешно рухване на ценностно осъществената осмисленост
на съществуването, макар и външно сякаш формите да
бъдат съхранени, дори почетени, отпразнувани и подчертани –
те са просто факти на една все-таки-съществуваща реалност,
която присъства в-себе-си и в-света, както това прави мумията,
чиято настоящост е самата смърт и която оприсъствява
в настоящето на „тялото“ си по-скоро смъртта, а не живота
и принципа на живото, или най-малкото поне стълкновението
помежду им.
Имплозиите на симулакрума, довели до напълно реалната
ситуация на отсъствие от тялото, до маргинализирането на
реалността и подмяната на действителността с един осезаем
и трагично болезнен усет за чезненето, който не е хераклитовото
чезнене на изплъзващо-течащия свят, а чезненето неоприсъствяване
и лишеност от себе си, въпреки наличието, овещяване
на безплътието и обезплътяване на тялото, на абсурдно
духовно онищостяване до механизмено разчитане на човешкото
съдържание като биологичен механизъм. Постчовешкото
тяло не е само просто механичното, техническо тяло, а именно
пост-човешко е самото тялото на човека, но овещено като
механизъм, принудено да оприсъствява не друго, а само отсъствие
от човешкото, разобщението с диалогичната топлина на
отношението аз-другото, аз-света. И то оприсъствявайки
отсъствието на човешки съдържания, на човешко от самото
човешко – като вещ, механизъм, отчуждение. Тялото – живото
тяло, сведено до техно-биотичното, до употребата и взаимозаменяемостта,
където функцията винаги е приоритетно
по-важна от изпълнителя, от единицата, която произвежда
освободените кванти сила.
Политическата предпоставеност на симулакричното онищостяване
е празното и репрезентация на празното, на от-
408