Tqloto_tekst_Desi_red

нарастващото си отдалечаване от нея са се разредили и следователно
са се превърнали в огън.
Въздухът осъществява спояването на света, но и на телата;
то е единното, от което всичко възниква и към което
всичко се възвръща, но и в което всичко е потопено. Защото
„така, както душата в нас (която е същият въздух) запазва нашето
единство, така полъхът и въздухът обемат целия свят“ казва Анаксимен.
Въздухът е пространствено-времева мисъл, той е близък
до пространствено-времевата природа на апейрона и безграничното,
осмислено като вечност и всеобщност.
За Анаксимен въздухът е принцип на оживотворяване, на
оживотвореното, на самата жива материя. Душата, която
споява и осъществява целостта и единството на тялото на
човека, е въздух, въздухът на дишането, на вдишването и издишването.
Самият въздух се мисли като жив, оттук той е
принцип на живота, а е жив, защото въздухът се намира във
вечно движение. Анаксимандър дори директно определя естеството
на душата – тя е „въздуховидна“.
Диоген Аполонийски също разпознава душата като въздух.
Самият въздух е възможно най-лекото тяло и тъкмо поради
това самата душа не би могла да бъде нещо друго освен въздух –
възможно най-лекото тяло, което притежава както познанието
сетивно и разумно, така и движението. Въздух, който е мисъл,
и самият той мисли. А Ксенофан от своя страна говори за
душата като дихание, едно разбиране, колкото архаично, толкова
и еквиполярно, от което тепърва ще се градират нови
и нови субтилизации на първоначалната телесна, материална
осмисленост на душата. Космогоничният принцип на възникване
е преповторен в душата, която е „просто въздушна“ като
движение и оживотворяване. Дори при орфиците съществува
близко схващане, че „душата, носена от ветровете, се появява във
вселената при вдъхване-вдишване“. А тъмният Хераклит разкри-
132