Tqloto_tekst_Desi_red

И ако Шапиро говори преди всичко за прозрачността от
гледна точка на канавата и характера на текстура, то е, защото
не може да мисли виртуалността като еманация, т.е. като
абстрактната енергия на образа, с която той непрекъснато комуникира
и без която не би могъл да бъде такъв, какъвто е, фасциниращ
и увличащ – но това не би било възможно преди плазмения
и цифровизиран образ. Още повече, че партитивността
между понятията образ-изображение и фон, а и известната
противопоставителност и дори антагонизъм между тях са
неоснователни и твърде условни. Полето като изобразителна
среда, като разгърнатост на пространствено взаимоотношение
генеративно съглежда-съгражда във връзка, в комуникация, в
диалогичен таксис и синхрония на топологията колкото образа-обекта,
толкова и полето-фона. Пълната смислова хомогенност
и кохерентност между елементите – между пространство
и обекти, се дължи на виртуалната актуалност, която
се проявява не като потенциална, а като акумулативно-реализираща,
т.е. не просто функционално, но и когнитивно оприсъствяваща
– т.е. изявена като дюнамис. Изобразителният и
иконичният знак винаги създават отношение, някаква знакова
ситуация, чиято интерпретация е обемно-пространствена,
а пространството е контекстуално, то е колкото поясняващо,
толкова и семагенеративно. Взаимодействието се налага
като актуализация на виртуалното, която е вид „тълкувание“
на вписване и отписване, рецепция-отношение, актуализация
на взаимодействие между сегментите, като диференциацията
обект – фон е условна и не може да се осъществи вън от
осъзнаването на тази условност. Взаимодействието и комуникативната
кокохерентност създават отношението и тълкуванието.
Това показва, че виртуалното пространство е едновременност
на празнота и прозрачност. Те се актуализират
от контекста в дадена визуална насока, подчинена на динамиката
на образа, при което не се нарушава континуалността,
375