Tqloto_tekst_Desi_red

от него – в очевидната неоправадаваема и необосноваема наличност
на битието.
Парадоксът на откритостта е актът на движението-като,
на изложеността-съществуване, на разобщеността на общението
на субекта от неговото тяло и свят. Явяването,
което е вън-ориентирано, онази вътрешност, иманентност,
невъзможна по никакъв друг начин, през никакъв друг модус, освен
като наличност, като външност и овъншняване – като
тяло на тялото. С повторителния патос на всяко екзистиране
– ето тялото. Откритостта на излагането не е изразът,
експресивността, която съдържа в себе си някаква ексцентричност,
телеологизъм, стилистичен ефект, тялото е разобщено
като иманентност в самия статут на своята иманентност,
която е разобщаваща вън-полагаща. Чрез своята вън-положеност
тялото осъществява своята онтологическа откритост,
своя битиен проект на самополагане:
„Излагане“ не означава, че вътрешността е извлечена от своето
укритие и извадена навън, поставена на показ. Тялото би било тогава
излагане на „себе си“, в смисъла на превод, на интерпретация, на постановка.
„Излагане“, напротив, означава, че изразяването е само по себе
си вътрешност, укритие. „На себе си“ не се превежда, не се въплъщава в
него, то е това което е (...)
Следователно изложено: но това не е изваждането на показ на
това, което първоначално е било скрито, затворено. Тук излагането
е самото битие, или съществото... Тялото е изложеното битие на битието
16 .
Откритостта на тялото е битийната му о-същественост
като тяло, но и актът на самото съществувание, на разполагането
в екзистенцията. Нанси настоява на акта на „излагане-
16
Нанси, Жан-Люк. Corpus..., с. 44.
81