Tqloto_tekst_Desi_red

от последиците е създаването на недистанцирано отношение
на откритост спрямо „обекта-човек“. Обективацията в тази
ситуираност, в тази сътопография и съхоризонт на погледите
надмогва егоиз ма, бинонимизирайки огледалното ego– alter ego в
хладината на социалната уравновесеност, където това е гаранция
за някакъв активен и конструктивен, дори йерархизиращ
етос.
Сартр обаче представя погледа на другия от съвсем различен
аспект. Тази онтология на погледа репрезентира ситуацията
като репресия, като ограничение и болка. Азът е мислим
като център, спонтанна осова точка, около която се изгражда,
субординира и построява йерархично средата на всички значещи
дистанции. Но другият се появява като неуловимост, като
непостижимост на едно отчуждаващо ме непрекъснато от
себе си „тук“, неговият поглед е взлом, нахлуване, ограбване и
тялото се появява и проявява като уязвимост, като топос на
нападението, клетка, от която няма изход. Аз съм заловен на
местопрестъплението на своето случване, на своето битие,
другият поглед е вцепеняване на собственото ми флуидно и
подвижно битие, той не само ме одругостява, отчуждава от
естеството на собствената ми естествена наличност, той
ме трансцендира, превръща в отсъствие. Защото, използвайки
знанието за естеството на собствената ми констелация, той
успява да я обърне срещу мен самия, тъй като споделя същия
генотипен опит на знанието за света и реалното. Другият,
дисциплиниращият поглед на другия в мен самия, в моето единствено
и близко вътре на света, ми задава чужди, несвойствени
и невъзможни като мои ракурси на действие-действителност,
които ме ограбват и подчиняват, но с това ме откъсват от
самото мое, правят ме друг, чужд на мен самия, отчужден, далечен,
дори отсъстващ от желанието за присвояване, екзистиране,
а да живееш означава да желаеш съществуванието и да го
261