Tqloto_tekst_Desi_red

човешкия живот и отвъдността, но вината е самият жизнен дял
на човека, неотменимост, която винаги пада върху му.
Античността е свободна от срама. Геометричната душа не е
душа на срама, на скритото, на персоналното, напротив, тя лежи
отвъд срама в откритостта, в откритостта, на която е способно
само тялото, на изложеността, която е вече споделеност и
всеобщност. Омировата душа е границата помежду ίδιος κόσμος
и κοϊυος κόσμος, но и тяхната връзка. Геометричността се състои
тъкмо в изложеността, в кода на всеобщото и все-споделеното,
в плоскостта на общностното, което държи в линията на
погледа, в нескритото, в съпреживяването и съположеността на
битието като събитие за всички. Откритостта е тази, която
предопределя телесния израз, пансоматизмът, антипсихологизма.
Липсата на срам, невъзможността вината да се оценности (тоест
свърже само със свободата на личността и нейната персонифицираност,
където грехът е индивидуация, чрез негация и се мисли качествено) като
грях, през откритостта-тяло, съзнанието постига единението
като взаимносвързаност, онова усещане за цяло-общ-космос, който
е подреден, споделен, а и прекрасен; κοϊυος κόσμος, който преди
всичко е вън от губителността и ужаса на хаоса, на онова, което
е вън от реда, който е преди всичко споделеност и съвместност.
Стихийната душа
Ако още при Омир душата е мислене на живото, независимо
как то се осъществява, дали през един нагледен соматизъм,
през понятието δαίμων, или през идеята за откритостта и
всеобщността на κοϊυος κόσμος, проблемът за душата като
127