Tqloto_tekst_Desi_red

не, като голямата съобщност, към която следва да реферира
всичко човешко, голямата съобщност, която снема в себе си историята
на цялото – земята, и то по един автентичен начин,
без изкривяване. Тялото у Ницше е неспособно да лъже, то е залог
на екзистенциалната истина, откритост и налична действителност.
Чрез него не могат да се осъществяват подмените,
които се осъществяват в словото, в ефимерните прояви на
разума-дух. Тялото оналичностява, въплъщавайки, то е присъствие
и аргумент, който следва да се опълчва срещу безумията
на гордостта, егоиз ма и най-вече срещу самоопиянението и
самозаблудите, на които непрекъснато е способно съзнанието.
Носталгията по тялото предполага и една едва изразена, но
съществуваща носталгия по душата, по оцелостения човек, неразбит
в противоречия, отричания и опозиции. Единствено
една археология на заедността би могла да подскаже целостта
и нейния парадокс – цялост през-и-в противоречивостта. Тъй
като самият дискурс за душата и неговата история е някаква
ментална археология, част от големия дискурс на самоосъзнаващото
и самоопознаващото се човешко, от познанието за
тялото и дълбоката съответност на опозицията диалог тяло
– душа. Ето защо, за да може да се постигне един автентичен и
все пак актуален дискурс на тялото, които да е поне в известна
степен свободен от зависимостите на вписванията, той
трябва да бъде съпоставен към дискурса за душата, за нематериалното.
Съпоставката е един подстъп към търсенето на отговор
за централната трансформация, която се осъществява в
духа от новото време, онова специфично „премотивиране на цивилизационния
обект“, който се прехвърля-завръща към тялото,
след като в продължение на цели хилядолетия е бил йерархично
подчинен, субституиран и асоцииран към дискурса за духа. И не
просто позитивизмът, материализмът, успехите на естествените
науки, развитието на биологията, химията, генетика-
109