Tqloto_tekst_Desi_red

временност. Отсъствието от тялото се изразява в спецификата
на виталистично вцепенение на тялото и невъзможност
за афектация, за преживяване на наслада и болка, на събитийността
на съществуванието. Парализата на екзистенциално
ниво се осъществява като несубстанциалността на тяло-протеза,
което е помощ, средство, механизъм, придатък към нещо
друго, но външно и ненужно за самото себе си. Тялото-протеза
е излишното, което следва да се отхвърли рано или късно като
ненужно.
Тенденцията към безсрамно нахлуване-разкриване на вътрешния
свят, на вътрешния диалог, на потока на мисълта,
скрит, облечен в тялото, има почти повече от две и половина
хилядолетия зад гърба си. От соматичния психологизъм
у Сафо, през Катуловото самоусещане в тъгата, през признанието
на философите от Академията и на Сенека, през дълбините
на средновековната мистика, та до ренесансовата ониромантия
и опушените от опиум романтически търсения,
който ще избухнат в един чувствителен декаданс, в дълбинния
прото-психологизм на Шопенхауер и в едно отчетливо
течение на психологизъм от Фройд, Юнг, та до Лакан и Мелъни
Клайн, тялото в психологическа светлина измества бавно
самото плътно-плътско тяло. Тялото и съзнанието си разместват
местата – тялото се припознава като субект, ако
не на нещо друго, то поне на моя свят, динамична чувстваща
основа, върху която не аз чрез-и-в него се оприсъствявам, а то
ме присъства и ме кара да съм му свидетел – аз отсъствам
от себе си, от тялото си, но тялото ми е опубличностено,
изложено на погледите на публиката, то присъства реално не
за мен, а за другото, за институционално удостоверяващото
моята плът. Механизмът на социализиращите и контролиращи
системи използва моето тяло срещу мен самия, като
аргумент за моята подчиненост и вписаност. Безликостта
на системата, на механизма не само спасява от отговорност,
427