Tqloto_tekst_Desi_red

на смъртта в самия живот, на живото, на тялото – което
не живее в себе си и през себе си, а опосредствано, заключено
през норми и валоризации на несъщественото. Нарцисизмът
се случва и като пустотата на неизобретения, несъстоял се
смисъл, който поради отсъствието си няма как да бъде опозитиран,
хвърлен в битка срещу страховитите нападения на
смъртта, който все пак да извоюва някакви утехи и победи;
които, макар че няма да отложат или променят нищо в това
екзистенциално разположение на тялото, на живота на-към
смъртта, все пак ще го спасят от участта смъртта да се излива
в неговата актуалност, да надвисва над него като непрестанен
хоризонт, да го всмуква и парализира, дори в дишащата
му актуалност. Изобретяването на смисъла като чисто човешко
и културно опълчване срещу ужасяващия зев, хиатус на
небитието в битието – все пак е стратегията, чрез която
човекът спасява човека като такъв – но най-напред като личност,
а не като тяло-материя; всъщност именно като човек,
като цялостност – смисъл в себе си, споделим, неизповедим и
напълно уникален.
И ако наслаждаващо-утилитарният модус на екзистенцията
на удобния консумеризъм представя тялото като личност,
като самата субективност, субстанциално оцелостена, ако
извиква нормата на здравото и младо тяло, то това е така,
защото личността става поле за състояването на едни цели,
които не са нейни, на социално-политически употреби, които
никога досега не са били толкова изкусно перфидни. Защото симулакрумът
е преимуществено социализиращ способ, политически
механизъм за строене и вписване на едно общество, което
се състои като социум, но където демократичните свободи са
илюзорни и макар привидно налични, те все пак остават просто
сенки на права и свободи, защото са норми и задължения –
травестирани в техниките на свободата и плурализма, които
са представени, но напълно привидни.
424