Tqloto_tekst_Desi_red

съществуване без знание за битие, за себе си, а напротив, да се
постига като екзистиране, откриване-осъществяване на битие.
Ненямото е режимът на дискурсивност, който изразява тялото,
неговата неминуемост, но и биполярността на едновременната
позиция знак – незнак, език – неезик, вписаност – невписваемост.
Ненямото е онтологичният говор на тялото тъкмо
като тяло, но не говор, който може да бъде четен в-и-през езиковостта
и семиотичната субординация, а се нуждае от контестуалността
на дискурсите на откритостта, модуалността и феноменалността
– на явеността и по-явеността. Ненямото не
е директното заговаряне, а отпращането към питане, което е
наложено от самия отговор на явеното и наличното, на битието
като такова, което е отговор на някаква надвишаваща го
необходимост-случайност, отговор на битийната осъщественост,
която се изразява и реализира в самата му тъкан, в плътта,
която е текстуална мрежа, т.е. космическа и онтологична
свързаност от съвместни способности-съдържания-значения.
И така модерността, начеваща с ренесансовият патос към
нов възторг пред тялото и възстановеното му право то да
бъде красота-проблясък на самото величие и блясък на живота,
е всъщност поредната криза на новото тяло; както и поредният
етап на културна неспособност тялото да се впише като
тяло и отказ то да бъде мислено единствено като тяло. Но
дали наистина е така?! – неспособността е именно неспособност,
невъзможност, а не нежелание, тялото е тоталното
друго, то е тяло само доколкото е присвоено. Но затова пък
актът на присвояване, на отелесяване, на снабдяване-изработване
на тяло никога не е еднозначна процедура, а е винаги проблематично
актуална и вечно настояща, да не кажем предстояща.
Съзнанието е проблематизирало себе си, тялото си; съзнанието
като тяло на себе си, а тялото на съзнанието е дълбинната
интуиция на съзнанието за себе си – самосъзнанието е тялото
на съзнатостта.
307