Tqloto_tekst_Desi_red

че има тяло, ние трябва да можем да отговорим и да обясним
защо това е така, отвъд констатацията, че този късноантичен
философ приравнява тялото със затвор за душата. Съотносимостта
между образния свян и мисловния е, че са следствие
от някакво отношение, че са значещи и че се нуждаят от разбиране
и тълкувание.
Още повече че тялото е единственият екзистенциален
опит, до който изобщо мога да имам достъп, и това е неотменимо.
Дискурсът за телесността е дискурс за парадоксите и
пограничността, но преди всичко той е дискурс за неотменимостта,
за ситуациите отвъд вината, греха, срама; за разбирането
на „това-което-само-така-е“ без алтернативата на друг модус.
Тялото за човека е форма на формите, доколкото е форма на
човековостта, а човек приближава до себе си, до човековостта
си, свежда всичко до човешка форма, за да може да проникне в
него и да го разбере, доколкото успява да нагоди тялото, себе
си до него или него до тялото си. Нищо не ни говори по-красноречиво
за тази мисловна предиспозиция от самото възприятие
на голямото и малкото, на близкото и далечното, на пространството,
което се възприема в адекватността на една само човешка
мяра.
Тялото притежава парадоксалността и на един специфичен
граматичен облик и лексикално поведение, известни в категориалната
система на морфологията като singularia tantum или
pluralia tantum – т.е. функциониране само в единствено или множествено
число. Тялото непрекъснато ни въвежда в затруднението
– как то да бъде разполагано в перспективата на една
безбрежна множественост и неограничимост; или в строгостта
на едното и дори единственото. Тялото става проблем в
дихотомията на своята субективна уникалност, единичност
и неповторимост, в екзистенциалната затвореност между
опит и тяло от една страна, а от друга на откритостта, на
84