Tqloto_tekst_Desi_red

Окото, ръката и движението са три различни модуса на
тялото като тяло на битието. Те го откровяват като наличност,
откритост, вписаност, пограничност, сила, съпротива и
действие. Погледът, допирът и движението принуждават тялото
да се появи – да бъде актуално и да се изяви. Категоричността
на жеста, без значение каква е провокацията – болка или наслада,
предустановява реакция, изисква отговор, който не е само трепването,
но и нетрепването. Може ли тогава да се полага тялото
в перспективата на факта, че тялото е трепет, следствие на
един трепет, който го принуждава да се отграничи от света, да
се оттегли от тоталността си и да стане-остане само тяло –
да остане собствената си граница, колкото и да е флуидна.
Постхусерловата антропология в лицето на Марсел Мос 5 разпознава
тялото като първия и най-естествен инструмент на
човека и неговата култура. Забележките относно тялото и паралелът
с културата, които прави Мос, със социалните привички
и навици като хранене, спане и сексуалните практики, които
обичайно се мислят в опозиция с духовното и културно начало,
всъщност са показани като културна осъразмереност и техника
на вписване на телесното поведение в културната рамка в политическия
режим на социализиране и урегулиране. Но тъй като
културата е самата природа на човешкото, формата на природа
в тази екзистенциална форма, чистотата на тази дистинкция
е очевидно по-скоро условна. Изводите са от особена важност,
защото ясно открояват историческата поява на тялото; фактът,
че тялото като конгломерат от човешки практики,
съглашения, културни и мисловни модели е човешки модус и във
всеки случай се намира в опозиция с непринудената естественост
на фюзиса, на организма, и тялото, когато бива изричано като
5
Moss, M. Les techniques du corpus. – In: Journal de psychologie. Paris, 1939,
p. 3–4; Moss, M. Sociologie et anthropologie. Paris, 1973.
238