Tqloto_tekst_Desi_red

удовлетворение и удоволствие, бидейки дигнитас, сега е от
второ ниво – нивото на проблясъка, на рефлексията, която
разпознава и която постига разбиране – живот на ново ниво,
нова реалност, която е дискурсивна и извисена в своята позиция
на метаезик, на хармония, която надмогва произвола на
случайността, като є опълчва само своето крехко усилие –
рационално и безнадеждно.
Заслепеността на влюбения сам в себе си човек, предявил
като екзистенциална стратегия на своето съществуване онтологичния
връх на мирозданието, е опровергана от самия себе
си, от собствената си интелигибилна способност, но едно достойнство
се заменя от друго. Не е възможно човешко битие,
което да не е маркирано от собственото си самосъзнание като
качество, което най-добре се изразява в претенцията, заявката
и защитаването на всичко онова, което е най-добре сумирано
в понятието „достойнство“ и излъчено в представата за дискурсивната
демиургичност на достойното. Изказващо колкото
самосъзнанието, толкова способността за окачествяване
и израз на противостоенето-връзка човек – човек, личност –
свят. В поредицата крушения на достойнството се записват
рухванията на няколко шеметни, главоломни, но и сладостни
самозаблуди.
Първата е на Коперник и замяната на геоцентричната Птоломеева
картина на Космоса с хелиоцентричната Вселена 4 , а оттук
и доказването, че човек не е център на всемира, че Земята не е подложена
единствено за славата на неговото битие. Все пак му остава
поне утехата от факта, който никой никога не ще успее
да му отрече, че където и да застане човекът-и-тялото-му, са
център на света. И човекът все още е център на света, доколкото
е в тялото си и е сам на себе си омфалос – отправна и събира-
4
Вж. Nicolaus Copernicus. De revolutionibus orbium coelestium (За движението на
небесните сфери), 1566.
55