Tqloto_tekst_Desi_red

възприемат се в своята съвместност и инкорпорираност, затова
и тялото е способно да вгъне в себе си цялото единство
и да го онагледи. Геометрическата душа е тялото, представящо
живото на материята, живостта на самата материя, която е
произход на живота и самата е „жива“, чиято философска рефлексия
може да се прозре в хилозоизма на йонийската школа на
натурфилософите от Милет. И цялостното усещане, което е
характерно и за Омир и въобще за геометричната душа, че същността
на нещата е скрита в самия фюсис, който е едновременно
рождението, произходът, естеството, темпераментът,
характерът, уредбата и обликът на нещата и съществата.
Освен това геометричната душа, душата-живо-живеещо-афектирано-тяло
не е свързана с представата за личността, за индивидуалността,
тя се осъществява през общностното, нейните
афекти са опубличностени, те са видими в действието, налични,
зрими в тялото и поради това споделими и общозначими. Липсва
усещане за свян и срам, емоциите на Ахил, неговият ίδιος κόσμος,
се проследяват, защото придобиват значение в-и-чрез κοϊυος
κόσμος, към когото винаги препращат и в който безспорно притежават
и коренят своя смисъл – така е достойно и красиво да се
живее, това е човешката мяра, мярата, която трябва да се следва,
която разкрива достойнството и прави смислен всеки човек. И
ако Античността не познава понятието „грях“, то тя не само
има, но и непрекъснато отработва едно друго много по-съществено
понятие – „вина“, което се превръща в ключово за нейното
разбиране; един мисловен хоризонт, чрез който се разрешава екзистенциалното
понятие на личността и целия є фатализъм, както
и цялостният трагизъм на човешкото. Посредством различаването
на вината, на екзистенциалната вина-невинност на човека,
Античността не просто не достига и не мисли в консеквентност
едно такова общо онтологическо понятие като греха, но е
свободна от обвързаността между срам и грях. Вината прави сенките
блуждаещи, тя тежи и тя придава трагичен отблясък върху
126