Tqloto_tekst_Desi_red

истката традиция йероглифът „wou“, който изразява всичко
непроявено и разрушението, първоначално е означавал танцуване.
Унищожение и поява – ето двете изначални характеристики
на танца, тяло, изричащо духа, без да бъде своята налична материя.
Тялото в танца изисква духа, кара го чрез собствената си поява
да се прояви. В танца тялото е призовано не метонимично
да застене като знак на духа, на динамически предпоставената
душа, а буквално да стане душа, да бъде дух, да се одухотвори.
Тялото да прекрачи от себе си, да се разпадне, унищожи, да се
сведе до нищото-нещо материя и да се преобрази, преповтори
наново в нещо повече от себе си, да се превърне в сливане в общ
израз, в почерк на духа, да съвпадне с целия човек, с неговата пълнота.
И ако материята, както мисли Лиотар, е присъствието
като нещо „непрезентируемо пред духа, винаги убягващо от захват“,
неподдаващо се на диалог, то тялото в танца, тялото на
движението, тялото станало тяло чрез движението, унищожено
от движението, в този акт на поява-унищожаване тялото
вече не е себе си, не е само себе си, тялото е дух, защото е самия
живот. То не е диалогично призовано да носи отговор на нечие
външно запитване, а е самият говор, то се е завърнало към онзи
праговор на сътворяващото битие слово, където отсъства
антиномията душа – тяло и всичко е проникнато от съзвучието
на единността – т.е. от всеединството на вечното сега.
Тялото в танца е кинетична картина на вечното сега, което е
перспективно осъществено като съвкупност от всичко минало
и от всичко предстоящо – едно абсолютно сега, което е акт на
равновесие. Тялото в движението е абсолютно статично, защото
то е всичко. Статичността обаче не бива да се мисли
в нейния протяжен, а в нейния кинетичен аспект като синтез,
всеприсъствие и единение.
Танцуващото тяло е унищожено, не за да се появи на него-
293