Tqloto_tekst_Desi_red

способност – все пак изисква актуалността на дефиницията
през hic et nunc, докато безплътието се разгръща въпреки всяко
тук и във всевъзможно сега, което може да е този миг, следващия
или предходния, в зависимост от случая, а не от причинно-следствената
обусловеност. Тялото – живото и дишащото,
е единственият запис на ненемия, отвъд езиков дискурс на мимолетността
и очевидността на битието поток, което е,
„ее“, трансформира се, залязва, отминава, отсъства, но е един
непреодолим онтологичен разказ, който моделира и просветва
във всички ментални модели, схеми, логики и конфигурации. Ние
не можем да направим нищо друго от света, прострял се пред
нас, освен да го принудим-сътворим-постигнем като наш дом,
за да се излъчим, проецираме, в акта на присвояване, в него, да
го обживеем, осмислим, да се грижим за него, да го въплътим
в телата си, в самите нас като мисъл и разбиране и да го напуснем.
Светът, който е тяло за тялото ни, който е екзистенциалната
ни граница и същевременно с това безбрежният
хоризонт на самите нас – тялото, подкрепящо тялото ни, тяло-към-тялото-ми.
Безплътните тела са белези на продължаващата и задълбочаваща
се криза на собствените ни текстове, езици на невъзможностите
ни за присвояване и сближаване със света, което,
няма защо да го крием, са трудности да обосновем и припознаем
собствените си екзистенциални основания, които не е съвсем
ясно как, но са изчерпани и лимитирани спрямо онази семагенеративна
способност на същността ни да трансформираме
наличността и екзистенцията в смисъл. Светът е отчужден
спрямо тялото, той му е станал друг, превърнал се е в тяло-срещу-тялото,
а от тук се е появила и необходимостта от
протекция – патерица. Безплътното тяло се намесва именно
в пределно интимното отношение свят-тяло като тяло–
към-тяло, създаващо паралелен свят-тяло, който се вклинява в
автентичността и изконното архе на първоначалната и напъл-
343