Tqloto_tekst_Desi_red

преди всичко контекстуално, съвместно, съдружно и явяващо
се в сплитане-симплоке – проявление на всички нива. Сетивата
са просто някакви аспекти на тяло-изявеността на оприсъствеността,
на самия континуален екзистенциален модус и феноменологична
оцелостеност. Все пак съзнанието за верижната
скала дразни любопитството като теоретичен проект на разреждането
– дактилност-вкус-визуалност-мирис-акустичност.
Симплокето – сплитането, репрезентиращо тялото в конкретиката
на сетивата, в тяхната акциденциална настоящост
и заедност, разкрива тялото като единство на проявленията,
като топонимично цяло, защото живото тяло е еквивалентно
сякаш на една плерома на абсолютното „тук“, което не би
могло да бъде презентно по-плътно от самата плътност и сетивна
изявеност от тази на тялото-тук. Топонимичността
е част от време-пространствената текстуализираност (указана
като съчленено-съчленима-кон-текст-уалност) на тялото.
Тази плерома на абсолютността дава основание на Клаус Хелд
да легитимира абсолютността тук като абсолютност на оприсъствяването,
дефинируема тъкмо като „телесно тук“, аргументираща
способността да се реферира самата наличност
на нещата и света в тяхната изложеност и откритост на активно
саморазкриващото се hic et nunc. Така се предустановява
топонимичността на тялото като сензитивно-сенсуална способност.
Невъзможността да се надмогне и напусне абсолюта
на телесното тук превръща тялото в непосредствен виталистичен
дюнамис, в акт на самоусещане, усещане, възприятие,
знание, опит-чувство за изправено и легнало, за близко и далеч, за
пространствена организираност, за друго, за движение и покой,
за присъствие и отсъствие.
Телесното тук е много добре доловено от Хайдегер, който
конструира понятие за „пространствеността на вътре-светово
подръчното“, то е колкото по отношение на самоусещането,
толкова и на усещането, колкото към света, нахлуващ
274