Tqloto_tekst_Desi_red

примирим. Невъзможността се превръща в поредица от откази
от отчуждения, от несводимости до мярата на собствената ни
понятийност, която е изначално културна и винаги не-природна,
дори срещу-природна, макар и напълно естествена.
Тялото никога не е чиста природа, тялото като природа
е напълно непостигаемо, тялото са опитите за опитомяване
и примирение с непримиримото, с лежащото отвъд нас – със
сполетяващата ни стихия на натурата. Тялото е другото на
собствения ни Аз, другото на битието и другото на Другостта,
която изоб що е умопостигаема. Другото причинява тревога,
то е чуждо, а неприсвоимостта болезнена. Шокът е прозрението,
че тялото остава винаги Друго-То в само Сво-ето.
Всичко това лежи в преживяването на тялото не в някаква
разгърнатост, а в пиково пароксистично припомняне в шокови
анамнези. Припомнянията са не тишините на тялото, а напротив,
неговите шумове, крайността на болките, радостите,
болес тите, екстазите, насладите, доволството. Екскрибцията
отписването е а-статично. Тялото, когато то се преживява,
обичайно и най-често проблематизирано в отвъдността на
мълчанието и тишината на органите, в болките и наслажденията,
акциденциално явяващо се, е винаги шокиращо онтологично
откритие. Евристиката започва с тялото – то е първото ни
собствено откритие, забулената Америка, която винаги е била
тук, но е била „Тъмната Индия“, откривана няколкократно от
Колумб, от Веспучи и т.н. – т.е. присъствие, за което не се знае,
нито се предполага, но присъствие, на което се натъкваме изненадейно.
Културата е една евфемистична онтологична концепция,
която потушава крайностите. Нейната великолепна интерпретация
и тълкувание ги заглажда, нормализира; тя е облечеността
на оголеното във всякакъв контекст, утешението,
недоволството, измерението на човешкия свят, в смисъла на
Ортега и Гасет, нито пълна трагедия, нито пълно крушение.
314