Tqloto_tekst_Desi_red

фасциниращо, то е изтъкано от очарования, които непрестанно
успява да ориентира екстровертно. А това е така, защото то
е пригоден, но и празен знак, то е „като-че-ли“ – образец, идеал, напразно
възвишено, без надмогване-преодоляване-постигане, което
се предлага като лесно достъпно и като абсолютно невъзможно,
в което е коренът на одиозността. Безплътното тяло, медиираното,
цифровизирано, електронно тяло е тяло на герой, знак на
героичното, което призовава и привлича мощно към себе си, това
е фигурата модел, фигурата архетип, която полага себе и като основа,
и като крайна цел на екзистенцията – също както образът
на Ахил, който е бил винаги генеративно неустоим за античната
култура, който непрекъснато търси и намира своите актуализации
– ту през глобализма и пламенността на Александър Македонски,
ту през държавността на Цезар, ту през носталгичната
отдаденост и културна просветеност на Адриан, или дори през
лудостта на Нерон и трансгресиите на Калигула – все актуализации,
но и конкретни въплъщения. Сега обаче идеалът е безплътен,
той е, но е „като-че-ли“ и се постига не чрез въплъщение, а чрез
отказ от съществуване в собственото тяло, като тяло-дом
на живота, а като механизъм, оръдие и употреба за, отнесеност
към – другото, не това ето на тялото, на собственото ми тяло.
Докато днес обаче образецът – безплътното тяло, е не само
безплътен, трансформабилен, но най-вече и напълно анонимен –
самият идеал е отвъд името, личността, назовимостта. Той
не действа с оличностяващата енергия на недостижимо-достижимия
пример-идеал, но и въплътен, дори само в епическата
разгърнатост на словото-памет, на героя-воин, но напротив,
работи тъкмо в обратната посока на отсъствието и деперсонализацията
като отчуждение от личността, като страх пред
различието на оличностеното битие. Одиозността е в ниската
отправеност на идеала, който е непрестанно възпроизвеждан,
модифициран, трансформиран и транспониран, но по естеството
си един и същ – разобщаващ човека от самия него, от свобо-
366