Tqloto_tekst_Desi_red

Самосъзнатостта създава тялото, защото се дистанцира
от органичната безпроблемност на заедността. Ето защо живото
тяло е множествено (така то бе мислено в Античността
от Омир, което всъщност не е толкова далече, а е направо
„сега“, ако въобще имаме постижим хоризонт за себе си, т.е. за
самите нас като такива, каквито сме буквално „направени“ от
всичко онова, което ни е предшествало, от историята, която
ни е призовала като битие, а не като наличност на съществуване),
то е живо и защото е разобщено от органическия синхрон,
защото е усетено в негова жизнена множественост, в неговата
дискурсивна артикулираност, странна акциденциалност и
епифеноменалност – ту като динамика, ту като състояние,
ту като перцептивност, ту като съзнание, а не като мъртвата,
а и непроницаема монолитност на трупа, който е винаги
един, сам събран, оцелостен в бездиханността си например.
Ненямостта на тялото се осъществява като модус, копула и
комутация – начин на свързване, отношение и трансформация
в актуалността на hic et nunc, своеобразен текст, съизговор. Ненямото
се противопоставя на илюзиите на видимото с органичността
на своята способност да оприсъствява и реализира
това, което всъщност е.
Шок от тялото
Модерността привидно изгражда нов култ към тялото – то
е център на съществуващото. Но този нов пиетет към тялото
обаче изглежда твърде съмнителен. Средновековният страх
от телесността, християнското низвергване, омаловажаване
на настоящото тяло, което обаче е подсигурено от компенсаторното
обещание за Възкресение, и то не в някаква друга
308