Tqloto_tekst_Desi_red

та на абсолютното тук остава ненакърнена, макар и да се е
случила сега в моето неизповедимо тук, да се е състояла като
саморазбулване. Удвоителният парадокс е съществен изобщо
за проблема за телесността и за тялото текст. Състояването,
което е рефлексивността на тялото, не е състояване в
удвоеността. Усещането, което се усеща, виждането, което
се вижда, не е опосредено от мисъл, нито е мисъл за усещане
и виждане, а е самото усещане и виждане – „ням опит, за ням
смисъл“ 38 – състояването на тялото като рефлексивна реалност
– в това е изплъзването, въпреки състояването. Тялото
остава там, където е било; там, откъдето е започнало всичко,
откъдето се е случило изтръгването, макар и то напълно
реално да се е осъществило. Опитът на тялото е винаги
проспективен, настоящ, той се случва и случвайки се, той е
настоящост, която активно се случва като прииждане, а не
може да бъде спряна или удържана в друга тоталност освен абсолюта
на своето настоящо тук, който е абсолют, защото
ми се изплъзва дори на мен самия.
Фактически аз не успявам изцяло да се докосна, докосвайки,
да се видя, виждайки, опитът, които имам за мен, възприемащия,
не отива отвъд един вид предстоящост, той свършва в
невидимото, просто това невидимо е неговото невидимо, т.е.
опакото на неговото огледално възприятие, за конкретното
виждане, което имам за моето тяло в огледалото. Самовъзприятието
е още едно възприятие, т.е. то ми дава едно невидимо
Мен, но то ми го дава чрез моята тактилна или визуална привидност...
39 .
Този парадокс на състояването на дактилно-визуалната
38
Мерло-Понти, Морис. Плът на света – Плът на тялото – Битие. – Във: Видимото
и невидимото, с. 254.
39
Пак там, с. 256.
279