Tqloto_tekst_Desi_red

дуалност и удвоеността на самопознанието, на приплъзването-убягване
е и самият най-чист принцип на настоящостта.
Всяко сега на тялото е и неговото абсолютно тук, което обаче
не му принадлежи напълно, а непрестанно се изплъзва от обладанието.
Тялото в един и същи миг е самото себе си и това,
което ще стане след малко, следователно то не е просто епифеноменално,
но и екстатично (то непрекъснато предстои) и
неговата устойчивост (стасис) е пластическото имане-притежание-дюнамис.
Опитът да се реконструира тялото през
собствената му предстоящост дава възможността то да се
оцелостява въпреки непостижимостта и укритостта на битието-в-себе-си,
дори и при акциденциалността на проблясъка
в едно битие-за. Единствената и голяма демистификация,
която се осъществява от серията питания към тялото, като
тяло-текст, като тяло на човешкото съдържание, е самата
демистификациия на факта, че светът, Битието, Аз-ът са полиморфни
и полифонични мистерии, въпреки че се снемат една
друга в себе си и че позволяват едно проникване като появяване,
осъзнаване, усещане. Тялото се превръща в единствената
граница на света, на неговото живо „как“, също както самите
граници на космоса са и граници на тялото.
Битието може да се разтълкува като дом, където „модусите
на съзнанието“ – модусите на тялото, модусите на човешките
съдържания, се проявяват в самата структура на
Битието. Самоусещането – двойното вписване вътре-вън,
което предполага съответност огледалност на структурно
естество, е акт на състояване – тялото се състои както в-самото-себе-си,
така и в своето излизане-оттласкване от това,
което е самото то. Изпитанието на питането към тялото е
изпитание към питането на човека като човек и на истината,
която се осъществява в Битието, която разгръща света и го
структурира така, както той е разгърнат, подреден – откритостта,
на която съм подложен и която ме връхлита, тя ме
280