Tqloto_tekst_Desi_red

двете. Дори в най-класическата форма на живописта – всяка
текстура, която се избира като канава, т.е. за изобразителна
основа, и бива употребена като поле за художествено изображение,
винаги се мисли през тези две характеристики, които да я
разгърнат като пространство и да предадат илюзията за дълбочина,
да възстановят непроецируемия хоризонт и да постигнат
ефекта на видимостта като естествената видимост на-чрез
погледа. Образът, които се построява от изобразителните техники,
е следствие от изначалната тиктономична способност да
се поражда дълбочина на полето, генеративно изразена в празнотата
и проз рачността. Потенциалността, която се натрупва
посредством „визуалната памет“ 13 , проявяваща се в неопределеното
и неограниченото, като интуиция и усвоен тренинг – опит
на окото.
Прозрачността е нещо повече от техническо достижение и
„тишина“ на изобразителното поле, което неутрализира „шумовете“
на грапавините и неправилностите на изобразителната
основа, на текстурата откъм канавата, която замърсява-пречи
на чистотата на образа и на проникването на погледа
непосредствено до събитието на гледката. Не бива да се забравя
перманентната зависимост, която има чисто аксиоматичен
характер – прозрачността е от енергийно-излъчващо ниво за
образа, не е само характеристика на текстурата, а свойство
от потенциалната сила на празното – тя се явява като стаено-проявен
телесен дюнамис, като оживотворяване; нещо като
транс фигурация на електриката при vacui (всмукващо, напрегнато-тътнене
– вакуум-празнота), което обаче не е страховитият,
а е гигнетично свободно, различен vacui от атавистичния
уплах от празното – horror vacui. А привиждащо разпознаващо
vacui празното като потенциално, като изпълнено с жизнена
13
Шапиро, Майър. За някои проблеми на семиотиката на визуалното изкуство.
– В: Художник, общество, стил. С., 1993, с. 214.
373