Tqloto_tekst_Desi_red

Удоволствието от гледането, от погледа, от съзерцанието
– с неговата откровена лекота, достъпност и естественост
е средството за хищните мимикрии на образа, сред
които съществуваме в постмодерната ситуация, която се конфигурира
като такава именно през това пределно въобразяване
и онагледяване на света и знанието. Удоволствието е трансфигурацията
на заслепението и на отсъствието от тялото, от
пълнотата и плътността на съществуването, осъществени в
самата екзистенциална интензивност на личността, а не пренесени
в приключенията на погледа-образ, в безотговорността
на едно съществуване само в лекотата на безгрижната безплътност
на видимостта, но репрезентираната видимост, отстъпена
като действителна от въплътената тежка и тягостна
видимост на дишащото.
Силата на образа се задава от режима на възвръщането към
заложената в съзнанието представа за изгубения и невъзможен
Рай, който той като по чудо възстановява в себе си. Образът
непрестанно говори за Рая – за съвършения живот и идеал. Защото
въпреки хладината представя и фалшифицира погледа като
действие-съдействие, като съчувствие, помощ или като съучастие.
Гледайки, ти съпреживяваш, помагаш. Безплътното тяло на
образа е привидно активно – то представя пасивното гледане
като действие, като върши основаната подмяна между акт и
действителност. Освен това образът надвисва като идеал –
едемско съвършенство от младост, здраве, красота и свобода;
при това напълно въплътено и възможно съвършенство, надарено
със също така възможна и въплътена, а не само обещана вечност.
Едемът на образа тиранизира реалността, като я подкопава
като действителност, представяйки себе си като същностно
плътен, като автентичен екзистенциален образец-модел. И
макар че безплътното тяло е празен знак и абсолютна вместимост,
той изявява парадоксално битийната пълнота, представата
за най-високата плътност на съществуването. Защото
384